Светът на Олга-Мария Класен

от Елена Илийна

Ръководител на изследователски отдел в Държавната Третяковска галерия в Москва, историк на изкуството, бивш заместник-директор по научните изследвания в Музея за изящни изкуства в Нижни Тагил, член на Руския съюз на художниците, член на Асоциацията на културните мениджъри.

Повечето хора обичат морето и се възхищават на неговата красота. Трудно е да се изобразят постоянно променящите се елементи, постоянно променящите се линии, цветове и настроения. Но вероятно е още по-трудно да се запази духът на морето, като се изобразят не вълните и небето, а само обекти, свързани с него, които съдържат само малка част от неговата величина.

В графичните произведения на Олга-Мария Класен морето е навсякъде, но същевременно изобщо го няма. В монотипите и щампите на тази руска художничка от немски произход не се срещат заплашителни вълни или спокойни морски повърхности, неизмерими простори или интимни заливи. По-скоро творбите просто предават усещане за море. И въпреки това в тези произведения тя може да бъде наречена художничка на морето, защото пронизителните викове на чайките и нечутият хрущящ пясък, влажният хлад, призрачните звуци на водата и натрапчивостта на солените гребени обитават деликатното емоционално състояние на тези графични листове. Но съвкупността се възприема като взаимно потискащи чувства и усещания. Преплитането на визуално видимото със собствените усещания е органично и именно това е позволило на художничката да създаде произведения, в които е успяла да предаде усещането за съществуването на тази могъща сила на природата.

Олга-Мария Класен е родена в Урал. Нейните предци – германци с холандски корени – са дошли в Русия през 19 век. Може би генетичната ѝ връзка с Холандия, известна като „Морската порта към Европа“, е оформила любовта на Олга-Мария Класен към водата и корабите. През първата половина на 20 век семейство Класен живее в Донецк, в днешна Украйна. При избухването на Втората световна война тя, подобно на много хора от немски произход, е депортирана в Урал – и там остава. Река Кама, на чиито брегове семейството прекарва толкова много години, е източник на живот за момичето и символ на вътрешна романтична свобода – все още несъзнателно преживявана по онова време, но несъзнателно отражение на битието. Кой би могъл да си представи тогава, че способността да се наблюдават и интернализират вечните промени в природата ще породи цяла поредица от графични размисли? Олга-Мария Класен получава първото си образование в графичния факултет на Нижнетагилския държавен педагогически институт, където неин преподавател и основен ментор е Евгений Бортников, изключителен графичен художник и учител.

Тя завършва второто си обучение, този път в Германия, като студентка в класа на ректора проф. Удо Шеел в Художествената академия в Мюнстер. През това време работи усилено в работилницата за графика на академията под ръководството на Волфрам Хайстерман, който я запознава с многобройните възможности на офорта – една от любимите техники на Олга-Мария Класен оттогава. Сякаш е съчетала два източника в работата си: „вдъхновена от идеите, събрани в Русия“, тя се впуска в експеримент в Германия. Използвайки технически неограничените възможности на един художник да реализира плановете си, тя търси „угаснали искри“ от единството на човечеството с природата; спокойно и скромно дава на хората способността, често изгубена днес, да съзерцават това, което се приема за даденост.

Въпреки това, руският индустриален град Нижни Тагил в Урал се оказва решаващ за развитието на автора като художник. Там, в края на 20-ти век, специфичен слой от артистични интелектуалци определя стандартите за развитие на визуалното изкуство в региона. Неговите корени се крият в класическата абстракция, която свободно оперира със символи, но същевременно не се отделя от фигурацията и активно прегръща импулсите на природата. Тагилските художници се отличават с високото си ниво на професионализъм, експериментирането си с открити пространства и повърхности и чисто артистичния си подход към формите и структурите. Добре запознати с традициите на световното изкуство, те създават произведения, заредени с чувствителност и оптични акценти; възниква един вид игра, в която репрезентацията е издигната до „вътрешна самоинтерпретация“. Тази комбинация позволява на някои тагилски художници да станат признати представители на европейското графично изкуство и дори да се превърнат в най-важните му. Водещ сред тях е Евгений Бортников, майстор на миниатюрни щампи и екслибриси, който работи и като илюстратор на книги и е активен в акварел, пастел, рисунка и други медии. Близостта на Олга-Мария Класен до тагилското художествено движение се определя както от нейните практически умения, така и от собствената ѝ рефлексивност, която фокусира вниманието ѝ предимно върху себе си: върху преосмислянето на преживяването на изкуството и собствената ѝ памет, както и върху механизмите на възприемане на реалността. Художественият свят на Олга-Мария Класен е едновременно типичен и оригинален: чрез използването на разпознаваеми, предметно-свързани форми в своите произведения, художничката успява да се съсредоточи върху идентифицирането на вътрешния си живот, което се равнява на изповед. Тя не се отрича от видимия свят, но фигурите ѝ не са хора, а предмети, които я заобикалят. Цикълът „Море и природа“, върху който тя работи през първото десетилетие на века, всъщност не е серия или завършено цяло. Той се състои от произведения с различен тип и техника, композиционен и репрезентативен избор. Но почти всички тези произведения са обединени от остро чувство за пълна изолация. В нито едно от нейните произведения няма място за хора. Съществуват само следи и намек за човешка дейност.

Творбите на Олга-Мария Класен се характеризират с дълбокия ѝ личен опит с реалността и проблемите на изкуството. Този факт вероятно е повлиял на появата на два основни композиционни типа в творчеството ѝ през последните години. В някои произведения художничката общува с реалността от разстояние. Сякаш изтрива чертежите, тя принуждава формите на изобразените, предимно големи, обекти да се струпват една върху друга, да замръзнат, сгушени един до друг. Въпреки факта, че тези големи кораби са близо един до друг, те впечатляват със своята ужасяваща самота. Те примамват зрителя да погледне от скривалище в необятния свят, в който живее. След като сменя погледа си, тя разглежда отблизо конкретен обект: вижда собствения му живот и чертежите изчезват. Само формата и повърхността са въздействащи; листът диша освобождаващо, пулсира и изображението придобива максимална жизненост. Подобно изместване на фокуса от максималност към минимализъм е забележително.

Няма поглед от средно ниво, няма действителна оценка на реалността, а потапяне в собствените вълни на въображението и виденията, вълните на спомена, блаженството и мечтите. Концентрацията върху тези фази от безкрайно разнообразните проявления на живота определя скритата вътрешна динамика на статичните композиции. Отчасти тези листове са като брайлово писмо. Внимателно и съмнително, художничката докосва околното пространство, вслушвайки се в усещанията си. Възприятията на авторката са водени от желанието да разбере света подробно и по същество – така се появява концепцията за неговата цялост.

Художничката вероятно е подкрепяла именно този вид възприятие на реалността в своите черно-бели рисунки на пейзажи или натюрморти, с динамичния ефект на определени статични обекти, извадени от обращение и поставени на пауза. Обектите сякаш позират за художничката. Тя влиза в мълчалив диалог с тях. Тези графични произведения не са нов тип пейзаж. Английските художници, преди всичко Уилям Търнър, са изобретили нов тип пейзажна живопис през 19 век. Накрая, както и при новите форми на натюрморта (natura morta), се разкриват вътрешните образи, спомени и преживявания на художничката. Близостта до тези контексти позволява на Олга-Мария Класен да се потопи в собствените си детски преживявания, които тя се опитва да визуализира в образи и изказвания. Лаконични, почти монохромни композиции, понякога колебаещи се като спомени, понякога конкретни – но не осезаеми, понякога недостижимо далечни. Във всеки случай, свързаните с обектите форми запазват външните си характеристики, придобивайки структури със собствено право на художествено въздействие. Тук е забележимо влиянието на Тагилската школа, където идеята за безличното е отличителна и типична черта. Тази идея се смята за „една от най-важните по време на преходния период от конкретно към абстрактно изкуство, по пътя на отчуждението от материалния свят към провъзгласяването на духовните ценности“. [1]

Когато руските художници през 80-те и 90-те години на миналия век търсят изходи от реалистичната живопис, тази тенденция намира израз в най-различни художествени движения. Едно от тях, без да се прекъсва връзката с външния свят, е търсенето на форми и средства за изразяване на вътрешни, емоционални тонове – независимо дали са на автора или на изобразения обект, явление или предмет.

Олга-Мария Класен е изобретателна в изобразяването на движението на прости обекти. В някои произведения те са илюзорни, като мираж, готов да изчезне в своята крехкост. В други, гъвкава линия бързо подчертава формата, като остър щрих в случайните свивания на мрежи, разстлани върху пясъка. В тези фрагменти се появява най-простото и неусложнено земно съществуване, в което художничката търси истинската ценност, неговата фина красота.

Творбите не са нито литературни, нито разказвателни; те са като фрагменти от разказ или новела. Творбите с близък фокус са като „говорещи скици“, невероятно флуидни в своята монохромна изтънченост. Мрежи, риби и пясък са най-често срещаните. Но за авторката те са „...спомени за дядо ми, реки и морета, където съм била и където ме привлича. Всяка мрежа е свързана с някакъв спомен, нови идеи или мечти. Приятно ми е да докосвам мрежите; обичам да си играя със структурите им по време на процеса на печат.“ За художничката е важен самият образ, ежедневието, обединено в единна система на вселената. Например изобразяването на рибите в мрежите върху пясъка. Тя не се възхищава на красотата им, както са правили японските художници. Тя се проявява като прецизен наблюдател, по-малко загрижен за типизиране и характеризиране на съответния обект, а предимно за начина на изразяване. В работата си Олга-Мария Класен работи предимно в областта на класическите линогравюри, офорти и монотипии – традиции, на които остава вярна. Тя е очарована от трудната техническа работа и старателното изобретяване на форми.

Най-важна обаче е непосредствеността на изразяването, съчетана с абсолютната нормалност на съответната ситуация, чиято присъща стойност е художествено разкрита. Именно в това се крие ключът към целостта на живота, както е разбирана от твореца, към същността на природата, към собствения път.

[1] Автономова Н.Б. Материали от научната конференция „Виперовски четения. 2007“, брой XXXVIII. Държавен музей на изящните изкуства „Пушкин“. 2008, стр. 29.